Тишината по улиците сякаш се любуваше на необичайната гледка. Беше сутрин, а малкото градче, от четири страни пазено от исполински планински върхове, се беше превърнало в арена на невиждан фестивал на светлината. Под прикритието на нощта, сняг беше затрупал до неузнаваемост всичко, оставено под открито небе. Сега зимното слънце водеше жестока битка в опит да го разтопи.

Всеки търси спасение в тишината. Илюзорното, но облекчаващо усещане на покой, което напомня за мечтата на човека за вечен живот. Но дали наистина вечността е непостижима? Отговорът е точно пред очите ни. Тишината е вечна, а вечно в тишина е само смъртта.

Не обичам тишината. В нея нищо не се случва. Спокойствието е непродуктивно. А днес исках да постигна нещо, макар и изобщо да не знаех какво.

,,Потърси и ще намериш” – често казваше продавачът в плод- зеленчука, когато го питах дали има розови домати или пък вносни ягоди. И всеки път ги намирах. Тези думи звучаха малко повече като: ,,Отде да знам аз? На тебе ти трѐбат – дири си ги”, но такива диалози не са много уместни в прозата на уважаваните писатели.

В тишината на всяка самота има поне един шум. Космически шум. Този, който отеква, докато си спомняш, разсъждаваш или просто си почиваш. И понеже умът никога не спира да работи, в главите ни постоянно е шумно. Как тогава се очаква да се концентрирам като това неспирно дразнение не ми дава минута покой? Ето, най-накрая реших, че моментът е дошъл и с писалка в ръка, излязох на улицата, за да преборя шума.

Заспивай и не ме мисли.

Защото затвориш ли очи, светът спира да съществува. Аз също потъвам в мрака и там си стоим с предметите от стаята, с персонала от нощните клубове и с всичките пияници от околните поне пет пресечки.

Колко шумна и весела е тази компания! Нищо, че всеки от тях разказва истории за все по-грандиозни трагедии. Разказват с усмивка, смеят се на съдбата. Чудно нещо е как няколко чаши водка могат да превърнат години мъка в кратък виц.

,,Ден първи”. В тетрадката с бледите листове нежно записах първите думи от тази история. Историята наша, израснала като малко дете пред очите ми.

Казаха ми, че тази тетрадка за стихове не е: ,,За проза е, синко, за дълги и скучни абзаци. Превръща тя твоите болки в романи и твоето слово в спасение”. Тъй заповяда госпожата на касата. Усмихнат излязох. С тетрадка в ръка. В главата ми купища стихове. Уви, напразен талант, за проза тетрадки продават там само, та взех аз, че станах писател.

Прости истории. Кратки изречения. Доста несвързани финали.

Така пише съседът отдолу. Не го разбирам, но пък той нас всички ни знае. От седем часа сутринта прилепил око на шпионката.

Понякога там на вратата даже заспива. Чува се ,,туп“ изотзад. Аз затова и не излизам много от вкъщи. Тъкмо ще слизам надолу по стълбите… ТУП! …и ще се стресна. Ще падна и ще започна да се търкалям. Право надолу.