Прости истории. Кратки изречения. Доста несвързани финали.

Така пише съседът отдолу. Не го разбирам, но пък той нас всички ни знае. От седем часа сутринта прилепил око на шпионката.

Анализира. После описва.

Понякога там на вратата даже заспива. Чува се ,,туп“ изотзад. Аз затова и не излизам много от вкъщи. Тъкмо ще слизам надолу по стълбите…  ТУП!  …и ще се стресна. Ще падна и ще започна да се търкалям. Право надолу.

Туп, туп, туп, туп, туп, туп…

И следващият звук ще е линейката. Напразно. В простите истории героите не оцеляват. Иначе става досадно дълго. Само ще разкарваме лекарите.

Но пък той ще е доволен. Не, не героят… Съседът отдолу. Ще има какво да опише. Станал неволно убиец! Готов криминален роман! Те много се чатат. Дано само не стигне книгата до районното.

Ами ако достигне? Така ще го хванат. Как да каже, че историята е само фантазия? Той пише кратко и просто, не познава сложни сюжети. Обаче пък пише дълбоки финали. Обърква така хората. Литература било, а не дневник. Вижте какъв поучителен край. Така и сега ще направи. Ще лепне нещо несвързано. Нека се чудят накрая.*

,,Не търси минало в настоящето. Живей в бъдещето, което тогава си си представял.“

*само че аз още не съм излязъл, той още не е ТУПнал…