„Всеки търси спасение в тишината. Илюзорното, но облекчаващо усещане на покой, което напомня за мечтата на човека за вечен живот. Но дали наистина вечността е непостижима? Отговорът е точно пред очите ни. Тишината е вечна, а вечно в тишина е само смъртта…“

Тънките златни букви леко проблясваха, едва осветявани от скритото зад черни облаци слънце. Всеки откъсъчен по-ярък лъч сякаш се спираше пред внушителната рухнала постройка. Сивите й голи стени, навярно не за дълго, но все още се държаха в основите си. Отворите в руините, някога служели за врати и прозорци, зееха примамливо, но в същото време вцепеняващо страховито. Надвиснали, едва крепящи се, остатъчни бетонни плочи символично отбелязваха някогашните етажи на сградата, чийто покрив отдавна го нямаше. На пода лежаха безброй много паднали бетонни блокове, от които стърчеше метална арматура, правещи придвижването почти невъзможно. На места бяха останали части от извисявалите се някога вътрешни стени, също толкова зловещи, пазители на кой знае колко много спомени.

На фона на цялата тази сивота, златните букви блещукаха с искриците на животворен пламък, макар и да им бе отредена участта на надгробен надпис върху черна мраморна плоча, издигната пред останките на една от разрушените стаи на приземния етаж. Лъскавите черни стени на плочата рязко контрастираха, придавайки дори по-голяма призрачност на мястото.

Но никой не е напълно сам. Пред мраморната плоча стоеше още по-изпъкващо младо момиче с дълга, копринено мека светлокестенява коса, безизразно бяло лице и красиви зелени очи, които единствени издаваха какво страхопочитание изпитва тя към това място. Това пълно с живот нежно създание потресе покоя и смъртната тишина на зловещия пейзаж. Тя присъпи крачка напред, приклекна и понечи да избърше праха от плочата…

– Какво правиш тук?- чу се дрезгав, неприятен глас със силен оттенък на дразнение.

Изпаднали в безумен потрес, руините предаваха една на друга звука, позволил си да прекъсне вечната тишина на смъртта. С всяко ново препредаване той се усилваше, докато в един момент рязко заглъхна. Момичето леко отклони погледа си и го насочи към останалото от централния вход на сградата. Там, изправен, със скръстени ръце, стоеше леко пълничък млад мъж, облечен в тъмно синя полицейска униформа. По лицето му се четеше досада и в същото време самосъжаление. Той нервно свали каскета си и тръгна към момичето, внимателно стъпвайки по неравния под. Приближаваше се бавно, а младото момиче само гледаше и мълчаливо мислеше. Когато най-накрая стигна до нея, двамата се изгледаха с два коренно различни погледа.

Момичето се отпусна назад и седна на една от падналите бетонни плочи.

-Елате, седнете… – тя тихо го покани, а той като че ли си каза ,,Защо пък не?“. Сам самичък в този опустял район, той по цял ден се скиташе под предлог, че патрулира, но истината бе, че нищо не се беше случвало от години. Той нямаше съпруга, нямаше деца и беше сам господар на своя потискащ и самотен свят. А когато видя приклекналото пред забравената лъскава плоча момиче, той за първи се изправи пред нарушител в света си. До този момент полицаят не желаеше да допуска никого до себе си. Навярно начинът, по който тя го гледаше, без да изпитва страх, безгрижно и някак дори тъжно, го накара да почувства вродената й чистота и невинност.

Така седяха, вперили поглед в полуизгорелите чинове, нежното момиче и суровият полицай. Седяха и слушаха възцарилата се отново тишина. Слънцето вече губеше неравностойната си битка с облаците и над руините се смрачаваше бързо. Достигащите слънчеви лъчи ставаха все по-малко и златните букви проблясваха още по-рядко.

Чак сега полицаят забеляза, че момичето държи роза в лявата си ръка. Той се замисли, опитваше се да си спомни чия беше тази надгробна плоча, но безуспешно. Също така нямаше абсолютно никаква представа как сградата се беше оказала в това състояние. Беше му неудобно да пита, той рядко разговаряше с хора, а и това момиче наистина го смути.

Докато полицаят мислеше, момичето до него извади от малката си чанта една стара, доста намачкана тетрадка. Отвори я и най-неочаквано започна тихо да шепне, гледайки към тъмната плоча пред нея. Понякога поглеждаше за момент в тетрадката, навярно търсейки опора в думите си, но не беше трудно да се забележи, че тя познава отлично написаното и сигурно е чела тези поизбелели редове десетки пъти. Тя очевидно изпитваше дълбока привързаност към това място, чиято тишина не смееше да наруши с по-силен от шепот звук. 

Полицаят гледаше в леко напуканите, потрепващи устни, повдигаше поглед към красивите й зелени очи, а после отново се спираше и наблюдаваше устните й.

Две прозрачни капки се спуснаха по нежното й лице и една след друга паднаха и изчезнаха, попити от сивата бетонна повърхност.

Падна мрак и блясъкът на надписа със златни букви съвсем угасна. Мястото стана дотолкова тъмно, че вече контрастът на черната мраморна плоча и бетонните останки на сградата не се забелязваше. Тишината единствена остана непроменена, на моменти примесена с лек шепот. Вятърът повдигаше дребни купчинки прах и ги разнасяше из опустелите квартали на нощния град.

Облак от безценни спомени, които се сипеха по улиците и биваха стъпквани от случайни минувачи и автомобили. Откъснати от свещения си дом, те бяха просто прашинки като всички останали, сливащи се и изчезващи в сивотата на града.