Тишината по улиците сякаш се любуваше на необичайната гледка. Беше сутрин, а малкото градче, от четири страни пазено от исполински планински върхове, се беше превърнало в арена на невиждан фестивал на светлината. Под прикритието на нощта, сняг беше затрупал до неузнаваемост всичко, оставено под открито небе. Сега зимното слънце водеше жестока битка в опит да го разтопи.

Усилията му бяха напразни. Снегът всеки път успяваше да отрази слънчевите лъчи, разпилявайки цялата тази светлина на разни посоки.

Ако премръзнал пътник се спреше да погледа, вместо обичайната сивота на градчето от долината, щеше да види божествена сцена: сякаш самите райски порти се отваряха и галеха грешника с топлите лъчи на блаженството. За някои бойно поле, за други – Рай. Само една такава война може да подобри мирния облик на един град. Зимна приказка. Наближаваше Коледа.

И наистина, съвсем на фронтовата линия, в центъра на града, висок и едър странник стоеше неподвижно и тихо наблюдаваше тази картина. Други хора навън нямаше – само сняг, ледени висулки по сградите и няколко заблудени мишки, които обикаляха безцелно в кръг и сякаш чакаха някой ястреб да ги забележи и да се свърши.

Странникът обаче не помръдваше. Слънчевите лъчи се стрелкаха покрай него, осветяваха тъмните му зимни дрехи и разкриваха чертите на едно угрижено лице. Какъв ли товар носеше в издутите си джобове, че толкова тежеше на душата му… Нямаше кой да го пита.

Пътникът се огледа. Може би търсеше нещо, което да го заинтригува, да му даде посока и да продължи нанякъде. Площадът пустееше, животът бе замрял. Нищо не можеше да го примами да се отмести от центъра на площада, където беше намерил своя последен кръстопът. Без посока се скиташе от години, но вече беше трудно да продължи. Надеждата, че ще срещне добри хора и ще открие смисъла си, подклаждаше огъня в него и го топлеше през дългия път.

Понякога даже намираше радост. За кратко. Неспирната жажда за нещо ново и мисълта, че може би ще е по-добро, не му позволяваха да намери покой и да остане. Затова от всеки град, който напускаше след изпитана краткотрайна радост, странникът взимаше по едно камъче и го прибираше в някой от джобовете на сивото му палто. С времето, камък по камък, джобовете се издуваха, палтото се изпълваше и накрая доста натежа. За пътника стана трудно да странства с този товар.

Така стоеше сега в центъра на площада на един заспал и безинтересен град в нищото. Около него имаше само сняг, притихнали квартали и обезумели мишки. Нищо ново, само малко спокойствие. Странникът приклекна, разрови снега и откри едно малко камъче. Огледа го внимателно, после го мушна в джоба си.

Изведнъж падна в снега. Вече не можеше да поддържа тежестта си. Размърда леко ръце и крака, сякаш искаше да направи снежен ангел. Минута продължи тази борба, а след това отново всичко утихна. Един черен силует в тъмни дрехи лежеше насред красив снежен ангел.

Първата жертва на войната между снега и слънчевите лъчи.