В тишината на всяка самота има поне един шум. Космически шум. Този, който отеква, докато си спомняш, разсъждаваш или просто си почиваш. И понеже умът никога не спира да работи, в главите ни постоянно е шумно. Как тогава се очаква да се концентрирам като това неспирно дразнение не ми дава минута покой? Ето, най-накрая реших, че моментът е дошъл и с писалка в ръка, излязох на улицата, за да преборя шума.

И както всеки странстващ, така и аз започнах моето търсене с грамадна крачка в пропастта. Разликата между мен и онези търсещи души обаче беше, че докато моята пропаст бе дупка в тротоара (препъна ме, изправих се), то в дълбините на техните стартови падения човек може много лесно да се изгуби. Затова и те така често се губят.

,,Господи, нека никога дупките в тротоара пред мен да не са толкова дълбоки!”. Не го чух да отговаря, но го приех за мълчаливо съгласие.

Сега вървя, за да те забравя. И докато вървя пиша за теб. Не знам, може би се надявам, улисан в малката тетрадка в ръката ми, по пътя си да пресека някой оживен булевард.

Да се случи изведнъж. И болката да спре.

Със сигурност и след теб има живот. Но не и тук.

Докато ароматът на спомените ни не бъде насила изтръгнат от съзнанието ми и не се слее с прашния градски въздух, аз не мога…

Всъщност, какво мога без теб? Мога единствено да пиша. Но ето, че вече колко думи изписах, а каква полза от това? Не аз пиша, а ти. Тази част от теб, която пазя в себе си, едничка ръководи живота ми. И булеварди по пътя ми няма в този заспал, забравен малък град.

Остава ми само надеждата, че продължавайки да вървя напред, ще се сблъскам с някого в един предпразничен ден. Някой, хванал химикалка в ръка, пишещ своята болка на поредния блед лист хартия. Двете тетрадки ще останат да лежат една до друга на тротоара. Двамата ще се изправим, подали си ръка. И ще се погледнем, с нетърпение чакайки да срещнем ведрия поглед в искрящите очи на така жадуваното спасение…

И те действително ще са искрящи, но това ще бъдеш ти. Уплашена ще извъртиш глава и ще побегнеш в обратната посока, оставяйки тетрадката си с болка на земята. Не ми ли стига моята мъка, че ми предаваш и твоята като през тежки въздишки прелиствам страниците й? И теб някой безмилостно наказва за несторени грехове, а може би и него някой също? Ще продължим да вървим, какво да правим, в този град за нас възможностите са ограничени.

Ти си моето единствено спасение. Само че аз не съм твоето.

Този откъс е част от разказ в книгата ,,ДЕН ПЪРВИ”. Може да я откриете тук!