В тишината на всяка самота има поне един шум. Космически шум. Този, който отеква, докато си спомняш, разсъждаваш или просто си почиваш. И понеже умът никога не спира да работи, в главите ни постоянно е шумно. Как тогава се очаква да се концентрирам като това неспирно дразнение не ми дава минута покой? Ето, най-накрая реших, че моментът е дошъл и с писалка в ръка, излязох на улицата, за да преборя шума.
И както всеки странстващ, така и аз започнах моето търсене с грамадна крачка в пропастта. Разликата между мен и онези търсещи души обаче беше, че докато моята пропаст бе дупка в тротоара (препъна ме, изправих се), то в дълбините на техните стартови падения човек може много лесно да се изгуби. Затова и те така често се губят.
,,Господи, нека никога дупките в тротоара пред мен да не са толкова дълбоки!”. Не го чух да отговаря, но го приех за мълчаливо съгласие.
Сега вървя, за да те забравя. И докато вървя пиша за теб. Не знам, може би се надявам, улисан в малката тетрадка в ръката ми, по пътя си да пресека някой оживен булевард.
Да се случи изведнъж. И болката да спре.
Със сигурност и след теб има живот. Но не и тук.
Докато ароматът на спомените ни не бъде насила изтръгнат от съзнанието ми и не се слее с прашния градски въздух, аз не мога…
Всъщност, какво мога без теб? Мога единствено да пиша. Но ето, че вече колко думи изписах, а каква полза от това? Не аз пиша, а ти. Тази част от теб, която пазя в себе си, едничка ръководи живота ми. И булеварди по пътя ми няма в този заспал, забравен малък град.
Остава ми само надеждата, че продължавайки да вървя напред, ще се сблъскам с някого в един предпразничен ден. Някой, хванал химикалка в ръка, пишещ своята болка на поредния блед лист хартия. Двете тетрадки ще останат да лежат една до друга на тротоара. Двамата ще се изправим, подали си ръка. И ще се погледнем, с нетърпение чакайки да срещнем ведрия поглед в искрящите очи на така жадуваното спасение…
И те действително ще са искрящи, но това ще бъдеш ти. Уплашена ще извъртиш глава и ще побегнеш в обратната посока, оставяйки тетрадката си с болка на земята. Не ми ли стига моята мъка, че ми предаваш и твоята като през тежки въздишки прелиствам страниците й? И теб някой безмилостно наказва за несторени грехове, а може би и него някой също? Ще продължим да вървим, какво да правим, в този град за нас възможностите са ограничени.
Ти си моето единствено спасение. Само че аз не съм твоето.
Този откъс е част от разказ в книгата ,,ДЕН ПЪРВИ”. Може да я откриете тук!
Абонирайте се за ексклузивно съдържание, новини и специални награди!
Получавайте всяка нова история директно на email адреса си!
Не пропускайте нови проекти и специални предложения!
ДЕН ПЪРВИ от нашата история?
Facebook Page: Iskren Lilov
Instagram: @iskrenlilov
© Copyright 2020. Iskren Lilov. All Rights Reserved.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.