***

,,Случайността е странно нещо” – би започнал някой от онези разкази, чиито автори толкова убедено вярват в уникалността на дълбоките си среднощни прозрения, че съвсем случайно се озовават в ,,червения списък” на сюжетите, от които отдавна вече никой не се впечатлява. И с риск погрешно да си помислите, че искам да ви впечатля, ще кажа, че случайността е напълно логична. Например, когато бях поканен на рожден ден, където познавах само рожденника и никого другиго, напълно логично беше, по случайност, да се запозная с човек, който щеше да промени живота ми завинаги, нали?

***

Вечерта упорито търсеше къде да се стопли и тихо се просмука в старото трамвайно купе, отоплявано само от няколко тънки нажежени реотана. Това непредвидено посещение сериозно понижи градусите в купето и пътниците, сред които бях и аз, трескаво закопчаваха палтата си, триеха ръцете си една в друга и прикриваха с шалове устите си, издишайки тънки струйки мъгла. Пътуването не беше кратко, но по дългата права улица в стария център трамваите сякаш летяха, необезпокоявани от автомобилния трафик и досадните пешеходци. Не беше най-краткият път до моята дестинация, но избрах него, защото още веднъж можех да мина покрай закътаното заведение, където се запознахме. На няколко метра от спирката на трамвая. Спомних си как неохотно слязох по стъпалата към подземния салон и тежката миризма на (не само) цигарен дим, примесена с тътена от силната музика ме накараха да съжалявам, че изобщо бях дошъл. С престорена усмивка честитих празника и седнах съвсем в ъгъла на едно дълго зеленикаво канапе. В подобни случаи биха ми били достатъчни телефон, няколко питиета и обилно почерпен събеседник, чиито житейски възгледи бавно да унищожавам с хода на нощта. Уви, не и този път.

След около час вече плановете ми за усамотение претърпяха пълен провал и тълпа от любопитни хора ме беше наобиколила, всеки задаващ едни и същи въпроси. Някои от тях явно бързо забравяха и скоро се връщаха, повтаряйки въпроса си от преди малко. Кой знае, може би просто новата чаша водка в телата им искаше и тя да научи нещичко за мен?

Казват, хубавите неща ставали бавно. Ето, че времето наистина свърши своята работа и удобно раздели гостите на групи по леко незаконни интереси. В задимения и тъмен салон останаха малцина и това беше моят шанс да опозная по-стойностната част от колектива ни. Знам, че сега четеш и чакаш да разбереш какво си помислих, когато за пръв път те видях тогава, в дантелената черна блуза, облегнала се на отсрещния фотьойл. Не помня. Мисълта за теб е изтрила всички останали спомени. Но помня, че когато се събудих рано на следващата сутрин, първата ми мисъл беше, че не трябва да оставаш само спомен.

И ето ме след точно месец и двадесет и седем дни (хубавите неща ставали бавно?), унесен от поклащането на трамвая, на път към първата ни среща. И всичко мина по стария изтъркан план, за който впрочем пишат онези автори, които споменах в началото. Ресторант, високо над огрения от електрическа мъгла забързан нощен град, свещ на масата, по чаша вино… Твоята усмивка в нежен смях прерастваща, в очите отразен незнаен светъл лъч. С теб нямаше онази неудобна тишина, от тема в тема преминавахме толкова неусетно бързо, колкото бе и краят ни (но за това по-късно). В онази нощ за първи път си казахме ,,довиждане”, а малко след това за първи път усетих допира на твоите меки устни. За секунда, но може би не трябваше. Надеждата нахлу отново и се настани от лявата страна на гърдите ми така, както някога беше нахлула и три години рушеше на воля, докато накрая отказа да ме довърши и просто си отиде. Вече дори нямах желание да пиша, бях щастлив. Писането беше единственото, което ме спасяваше досега, но в радостта си пропуснах да забележа как съм изгубил спасението си.

Така започна ,,ние”, макар и то никога да не беше ,,заедно”. Срещахме се и се разделяхме неведнъж, но какви всъщност бяхме? По улиците старите хора с усмивка гледаха как вървим, прегърнати, но не и душевно обединени. И колкото и бавно да течеше времето, нашето не ставаше хубаво. Като вълните към брега на океана ти се доближаваше, но след това винаги се отдръпваше. Надеждата започна бавно да елиминира всички останали чувства. Добре дошла отново, самота. По-болезнена от несподелената любов е само тази, която обещава, но никога не идва. Това бяхме ,,ние”. Близки, но не достатъчно. До онази нощ.

По ирония на съдбата, година и два месеца по-късно, отново получих покана за късен рожден ден, която при всички други обстоятелства щях да откажа. Но ти щеше да си там. Още от късните следобедни часове, прекарани в театъра, всичко предвещаваше, че нямаше да бъде обикновена нощ. Бях в компанията на твърде спорни личности, шампанското в антракта беше безвкусно, а аз закъснях с близо два часа за празника. В трескаво напрежение отворих вратата на заведението и мигновено се оказах сред бушуваща тълпа от познати и непознати силно почерпени гости. Прекрачих прага и с всяка следваща моя стъпка тълпата освобождаваше място да мина, оглеждаше ме внимателно от горе до долу, но знаейки, че съм дошъл в подобаващо впечатляващ вид, не им обърнах внимание, а търсих очите ти. Вече знаех как да те позная сред тъмен и задимен салон. Едничкият проблясък бе достатъчен и ето, че отново се срещнахме. Аз бях там за теб, но този път и ти ме потърси. Салонът пулсираше от силната музика, а ние претръпвахме всеки път, когато по случайност се докоснехме. И пиехме ,,за нас” едно, и второ, после трето… Ритъмът на нощта неимоверно се забърза.

В миг всичко това се промени. Шумът бе рязко заменен от лиричното начало на една китара. До днес не знам кой смени тогава музиката, но с нея той промени и историята ни. Отново хубавите неща ставаха бавно, в спокойното темпо на една красива балада. С весела усмивка приближи и ми прошепна: ,,Аз не мога да танцувам бавно!”. ,,Нека те науча!” – отговорих и думи повече не бяха нужни. Ръцете ни, обгърнали взаимно телата ни, нежно се движеха в синхром по дрехите, а от това усещане останалият свят напълно се изгуби. Горяха две очи и други две очи копняха. И как ли можехме сега да изтрезнеем от опиянението, което за пръв път се роди именно в подобен задимен салон. Сред сивкавата димна завеса, сред многоцветните прожектори, пред всички тези хора, ,,ние” се преродихме. Всичко, което надеждата ми отне, твоите устни ми го върнаха. И този път не беше за секунда. Този път беше истинско. Без думи си предадохме всичко, премълчано през тази повече от година споделена самота. Ти беше моя и аз бях твой, всички отстрани ни гледаха, но ние се взирахме право в душите си. Бавно, нежно и с привкуса на любимия ти ягодов балсам за устни, нашата история се превърна от случайност в обещания за бъдещето. Помниш какво ми каза тогава… Как с пълни шепи подклаждаше огъня на надеждата, който вече напълно бе обзел всяка част от мен. Поредното ни ,,довиждане”, целувка, такси и тихите среднощни улици по пътя към вкъщи.

Това сбогуване за мен отново значеше начало, но всъщност се оказа край на нашата история. Ден по-късно реши да изясниш, че всичко обещано е било напразно, че миналата вечер не значела нищо. Никой не заслужава да заспива с мисълта, че е бил недостатъчен. Не те виня, все пак това сме ,,ние”: така минаваше всяка наша среща, миниураган от полюсни емоции и радикални решения. Това си ти, аз съм виновен, че те обичам такава.

Скоро дочух, че още месец преди нашата последна среща, вече си била с друг. Но ,,вие” не беше като ,,нас”. То беше като излязло от ,,червения списък” на банално щастливите любовни сюжети. Може би затова и не впечатляваше? С него ти беше като всички други момичета. Онези, които нямаше да издържат проверката на времето в задимения салон преди повече от година. Само ,,ние” ти позволяваше да бъдеш истинска и един ден ще усетиш тази необходимост (поне така ми подшушна старата приятелка надеждата, когато започна да ме руши отново).

Какво друго ми остана, освен да пиша за теб? Потъмнява бялата хартия лист след лист от моите черни мисли. Както всеки следващ разказ, така и всички тези мисли за теб са. И твои те ще бъдат, докато един ден, някъде далеч от теб, дванадесети час удари. От удара на времето ръката ми ще се отпусне тихо върху старо махагоново бюро. Тогава аз ще спра да пиша. Тогава вече няма да съм твой.