Слънчевите лъчи отдавна вече огряваха шумните бушуващи улици на големия град. Още в ранни зори, по промяната на яркостта на тяхната светлина, привикналите работещи граждани знаеха кога е точното време за изпълнение на редовните им сутрешни навици. Този слънчев часовник изцяло обезсмисляше нуждата от механичен такъв, защото всеки служител с точност можеше да изчисли кога да стане, да закуси, да измие чиниите и да вземе душ, а след три тона яркост да пристегне вратовръзката, да завърже обувките си и да излезе от вкъщи. В час пик градът беше интересен, различен и пълен с изненади зад всеки завой. Колкото и време човек да прекарваше в задръстване до работата си, щеше да е свидетел на поне дузина интересни случки, които да го разсеят в чакането и понякога дори да го усмихнат. Кратки моменти… Като онази жена ей там на автобусната спирка, която не спира напрегната да говори по телефона, а малката й дъщеричка, виждайки, че майка й е притеснена, в миг се усмихва и се вкопчва в умилителна прегръдка на невинност и щастие.

За беда, достигне ли до офиса си, нашият гражданин попада в една изолирана от пъстрия свят среда. Специфичният задух на работното помещение и шума от тракащи клавиатури поставят невидима бариера за разнообразието на околния свят. Издигнато на десетки метри над земята, на 22-рия етаж на респектиращо голяма офис сграда, бюрото на този обикновен служител предлага гледка единствено към простора на небето, а разнообразие внасят само редките случаи на нисколетящи самолети, подготвящи се за скорошно кацане на близкото летище. Необходими бяха още шест тона яркост на слънчевите лъчи, за да премине първият такъв, някъде по обяд, когато всички се бяха задълбочили в почивката си и никой не го забеляза.

Командирът даде последен сигнал за предстоящото кацане и самолетът започна заход към пистата. Прилепени до стъклата, най-малките пътници очаровано наблюдаваха как земята бързо се приближава. Редуваха се къщи, паркове, поляни, докато накрая се видя и пистата непосредствено под колелата на машината. С бурни овации салонът посрещна идеално гладкото приземяване, а някои от по-притеснителните отрониха дълбоки въздишки. Това обаче бяха просто поредните завърнали се у дома летуващи и историята на всички тях след слизането им от самолета би трябвало да ни е до болка позната… И все пак сме късметлии, че единствени забелязахме и се поинтересувахме от този полет, защото именно от тук започва историята на един ден от онези, които не се забравят за цял живот.

Бавно слизайки към летищния автобус, Мартин Верлов присви очи срещу силното обедно слънце. За него пътуването със самолет отдавна не беше това вълнуващо преживяване, което мнозина описват в началните страници на пътеписите си. В един момент това просто му омръзна. Обиколил половината земно кълбо, рутината и еднаквостта на тази процедура пределно бяха разочаровали очакванията му. Той приемаше това като един вид знак, че неговият роден град не е толкова изостанал от света, че еднообразието е нормалният ред на нещата навсякъде. Когато преодоля и последното стъпало и стъпи на студения асфалт на пистата, ръката му потрепна, а по лицето му се изписа гримаса на най-искрена досада. Сякаш първата му стъпка на родна земя възвърна в ума му за кратко забравения списък със задължения. Първо по реда си беше присъствието му на празненството за рождения ден на госпожа Мариана Делинска, една отегчителна до болестотворие жена, която обаче по неволя на съдбата се явяваше важна за кариерното израстване на Мартин в бъдеще. И не е ли винаги така? Защо пък никой от хората, които човек реши да използва за облага, не излезе разбран и приветлив, такъв, на чийто рожден ден ще се радваш да отидеш по задължение? Това обаче не беше последният подарък на съдбата за Мартиновото успешно завръщане. На следващата сутрин след тържеството го очакваше годишният му изпит по икономика при онзи професор, Саринов, който не пропускаше да се позабавлява всеки път с нещастието на първокурсниците си.

Едва в таксито на път за вкъщи Мартин се откопчи от тези мисли. Не беше усетил кога е минал през паспортния контрол, взел е багажа си, излязъл е и си е хванал такси… Дори се замисли дали изобщо го е направил и му се наложи да провери, за смут на шофьора, дали куфарите му са в багажника. С въздишка на облекчение се качи обратно в колата и потеглиха по вече осветените от обедното слънце улици.

– Един необичайно обичаен ден… – въздъхна Мартин докато чакаше обяда, топлещ се в микровълновата. Той живееше в твърде голям за сам човек апартамент и многократното ходене от стая в стая често го изморяваше. Именно по тази причина той планираше до степен, граничеща с лудостта, маршрута си, за да избегне всякаква вероятност от празен ход или няколкократно връщане в една и съща стая. Мартин беше изключително подреден човек. Той ненавижаше хаоса и всичко в дома му беше на точно определено място, съобразено естествено с маршрутните му линии. Нуждата да се приготви за празненството, което предстоеше след само още няколко градуса снижаване на слънчевите лъчи, свари Мартин в погрешна стая. С неописуема досада на лицето си той извървя дългия коридор до гардероба си. Беше в настроение за по-официално облекло (той наистина обичаше този стил и често прекаляваше с него)…

Едва ли имаше по-елегантен и по-впечатляващ гост в крайградското имение на госпожа Делинска от Мартин Верлов. Сакото му, наполовина бяло, наполовина черно, беше въплъщение на перфектната хармония между авангард и традиционализъм, подчертавайки в същото време младата фигура на студента. И госпожата, и всички нейни гости бяха така очаровани от стила на новодошлия, че изобщо не обърнаха внимание на липсата на подарък или дори един прост букет цветя за рожденичката. Дамската част от компанията наобиколиха Мартин, всички искаха да се запознаят с него, а в краищата на залата се забелязваха групички от двама-трима мъже, които нещо тихо си шептяха, вперили поглед в младежа. Едва успял да се измъкне от напастта на тези твърде материални и неинтересни за него дами, Мартин видя срещу себе си един от най-близките си приятели от университета – Асен, който с лека усмивка сякаш му каза ,,време беше, господин популярен!”. В този момент на Мартин изведнъж му олекна след като осъзна, че има компания за вечерта и няма цяла нощ да бъде атракция за гостите. Още по-интересно му стана след като Асен му разказа, че и той не е там сам, а с цяла компания свои съученици от медицинския факултет. Нямаше как да откаже поканата да излязат на двора и да се присъедини към тях за по питие. Пейките отвън бяха организирани по двойки една срещу друга, а веселата компания младежи се бяха настанили съвсем в края на поляната, там, откъдето се откриваше гледка към залязващото слънце над града в долината. Двамата приятели си наляха по чаша хубаво червено вино и се запътиха натам.

На пейките седяха петима човека – три момчета и две момичета. Мартин се поколеба. Слънчевите лъчи с последни сили прескачаха линията на хоризонта. Шумът от завръщащите се по домовете си работещи граждани задаваше ритъма на града, създавайки притеснително динамична атмосфера. Да, той беше винаги отворен за нови запознанства, пред всички беше общителен, уверен, впечатляващ, но малко знаеха какво всъщност преживяваше всеки път, когато попаднеше в нова компания. Огромният му перфекционизъм поставяше под въпрос всяка негова дума, всяко движение и дори всеки поглед, който той отправяше, беше максимално точно разчетен по строга норма, която имаше за цел да не допусне и една негова слаба черта да проличи. Правеше го от години, но всеки път чувстваше присвиването в корема от притеснение, макар всъщност другите тайно да го смятаха за беземоционална машина. Мартин никога не показваше чувствата си, особено пред непознати. След като седна на единственото сводобно място, той деликатно огледа останалите. Започвайки от Асен на отсрещната му страна той внимателно анализира външния вид и поведението на всеки от групата. Без един. Момичето до него. Мартин не знаеше как скришом да погледне човек толкова близо до себе си и на такъв ъгъл, в който при внезапно обръщане никакви бързи реакции нямаше да са му от полза. Можеше да бъде хванат в крачка. Имаше опасност да не бъде перфектен. Така прекара около десет минути в разговор с момчетата, които във видимо приповдигнато от алкохола настроение разпалено обсъждаха водещите политически новини. Но дори и в тази шумотевица, Мартин не спираше да мисли за момичето, до което седеше. Безброй въпроси нахлуваха в главата му, а той мразеше неизвестното – в него той нямаше контрол, а без контрола си той беше нищо. Дотолкова се беше притеснил, че на два пъти най-очевидно се обърна, но и двата пъти неуспешно, защото момичето говореше с момчето до нея и беше обърнало гръб на Мартин. Въпреки всичко, той можеше да забележи прилежно сресаната й руса коса, която на слабата лунна светлина изпъкваше и сияше като малка луна сама по себе си, специално слязла да свети именно в неговия поглед. В миг момичето стана и се обърна да се извини, че ще отиде да си вземе още едно питие и ще се върне след малко. И тогава той я видя. Поглед беше достатъчен да я различи от другите. Очите й излъчваха друга нагласа, сърцето й биеше в друг ритъм и въпреки това с поведението си успяваше по един незабележим начин да преодолее различията и да бъде гледана само с възхищение от всеки, чийто път е имал шанс да пресече нейния. Тя впечатляваше дори без да каже и дума, а интелектуалните възможности, които криеше в себе си бяха достойни за завист. С лека усмивка тя погледна Мартин, а после елегантно се обърна и се запъти към залата. В следващите няколко секунди компанията притихна, а шест чифта очи проследиха внимателно пътя й, докато не се изгуби от поглед. Мартин не беше сред тях. Той до края на вечерта не я погледна втори път. Образът, който видя, за него беше толкова вълшебен, че искаше да го запази възможно най-дълго в себе си, сякаш да го посади в студената отровна почва на душата си и да отгледа едно красиво цвете. Страхуваше се, че ако погледне втори път може да види друг човек, да бъде разочарован за пореден път в и без това тежкия си живот. По-късно той дори говори с нея, смяха се заедно, но така и не я погледна, едва до когато дойде време за сбогуване.

Нещо в Мартин се промени в онази нощ. На път за вкъщи той не спираше да мисли за този кратък, но толкова емоционален момент, в който той отново почувства смисъла, заради който продължава да се бори с ежедневието. След първата му среща с това чувство и провалът, който го беше споходил, той беше уверен, че втори шанс за него няма да има никога. Какво нещо е съдбата… Но той не знаеше дори името й! Може би никога повече нямаше да я срещне, а може би просто щеше да я срещне с друг, усмихната да върви по отсрещния тротоар… А може би и тя си мислеше за него? Не, тази мисъл не мина през ума му, за него вероятностите никога не бяха положителни.

Уморен от вечното лъкатушене на житейския път, Мартин не смяташе да прекара и тази вечер в екзистенциални размисли и мъки по поредната си невъзможна любов… Пък и странно защо, но вече не усещаше същата дълбока болка, която беше преживял с първата. Едва ли някога си бе представял момент на чувства, непораждащ нова мъка. Беше една тиха и мирна привързаност към човек, когото дори не познаваше преди повече от два часа. Нямаше какво друго да направи освен да седне и да започне да преговаря за чакащия го на следващия ден изпит по икономика. Всички термини, определения, изчисления и диаграми приковаха мисълта му и в този момент нямаше и помен от доскорошните мрачни мисли. Всичко, за което сега Мартин мислеше бе законът за пазарното търсене или как с увеличаването на количеството потребена стоката намалява удовлетворението от нейното потребление. Както четеше поредната страница теория, изведнъж нещо в този закон го заинтригува. Точно тогава той осъзна защо любовта има номерация, защо помним Първата, втората, третата, четвъртата любов… Любовта се оказа не по-сложна от обикновен закон на икономиката – с всяка следваща намалява удовлетворението ни от нея, а тъгуваме най-много за онзи момент, когато за пръв път сме обичали.

Казват, че размуът мисли, а сърцето чувства. Но защо тогава най-дълбоките прозрения идват в ума ни точно в моменти, в които сърцето е разбито? Защо не мислим, когато сме щастливи? Всички тези истини, до които достигаме, са всъщност отдавна в затвора на сърцето ни и само когато тази клетка се прекърши сме способни да ги преоткрием.