Тишината по улиците сякаш се любуваше на необичайната гледка. Беше сутрин, а малкото градче, от четири страни пазено от исполински планински върхове, се беше превърнало в арена на невиждан фестивал на светлината. Под прикритието на нощта, сняг беше затрупал до неузнаваемост всичко, оставено под открито небе. Сега зимното слънце водеше жестока битка в опит да го разтопи. Усилията му бяха напразни. Снегът всеки път успяваше да отрази слънчевите лъчи, разпилявайки цялата тази светлина на разни посоки. Ако премръзнал пътник се спреше да погледа, вместо обичайната сивота на градчето от долината, щеше да види божествена сцена: сякаш самите райски порти се отваряха и галеха грешника с топлите лъчи на блаженството. За някои бойно поле, за други – Рай. Само една такава война може да подобри мирния облик на един град. И само в този ден. Беше Коледа.

Дочу се хрускането на отъпкван сняг и иззад ъгъла се подаде мъжка фигура. Това беше Игор (той всъщност се казваше Евгени, но всички го знаеха като Игор след пиесата, която игра в градския театър). Той беше висок и физически много привлекателен мъж – около двадесет и шест годишен, с развита мускулатура, гъста, леко къдрава кестенява коса и зелени очи. Жените обаче рядко се водят по външната привлекателност, когато си търсят мъж, особено в малките градчета като това. Напук на цялата тази външна красота, Игор беше белязан с най-голямото проклятие за провинциалния ерген – не го биваше в никаква работа. Ръцете не го слушаха, ума му не беше достатъчно съобразителен. Дори в пиесата, с която получи новото си име, не беше избран за ролята, a всъщност беше привикан по спешност да замести внезапно починал актьор от трупата. От повече от година работеше като обикновен чистач в театъра и беше щастлив, че поне можеше безплатно да гледа постановките. За актьор не го биваше, но театърът отнасяше мислите му далеч от проблемите и му даваше свобода. Такава, каквато не можеше да му даде любовта.

Любов той в себе си имаше предостатъчно много, ала все не намираше на кого да я даде. С такава репутация като неговата, жените само му се надсмиваха и често крайно директно му заявяваха: ,,Мъж без пари не може да бъде съпруг!”. После дълго се кискаха зад гърба му, гледайки го как си отива с наведена глава и поглед все надолу към тротоара. Така беше и днес. По пътя си единствено вдигна глава, докато минаваше покрай театъра, усмихна се, поздрави стария охранител на входа, наведе се отново и продължи по пътя си. Беше решил да се поразходи малко, да излезе от града, поне символично да премине табелата. Да си представи, че напуска това неуютно пространство. Това щеше да бъде неговия коледен подарък.

И тъкмо щеше да направи поредната стъпка по пътя си, когато внезапно застина на място, с единия крак във въздуха, после бавно го върна назад и не направи крачката си. В снега на тротоара пред него лежеше едно малко животинче, не се движеше, а цялото му тяло неистово трепереше. Игор приклекна, за да го разгледа по-добре. Беше сиво мишле, не по-голямо от една педя, сгушено на кълбо, премръзнало. Жал му стана за горкото същество. Свали едната си ръкавица, нежно повдигна мишлето и го сложи на топло вътре. Нямаше какво повече да направи. Остави го на един дънер наблизо, за да не го стъпче случайно някой в преспите. Така, с една ръкавица и с другата ръка в джоба на палтото си, Игор продължи по пътя.

Някъде в далечината чу деца да пеят празнични песни. Заслуша се, стана му по-леко на душата. ,,Какво пък, още колко жени има по света, а пък аз съм само един. Ще дойдат те, избор даже ще имам!” – замисли се Игор и на лицето му отново грейна една наивна хлапашка усмивка. Не можеше дълго да тъжи, в мъка се затормозяват само дълбокомислещите хора, а той дори и това не умееше, но пък на щастието му точно в онзи момент мнозина биха завидяли. Той се сети за своята единствена любов – театъра. Започна да рецитира части от онази прословута пиеса, която го беше белязала дори с ново име. Вървеше и рецитираше: ,,О, Алексеев! Ти не ще сломиш това, що в душата ми гради се – една любов, такава, дето пробваш ли да я затвориш, в кръв и ужас ще се къпеш…” Забрави как продължаваше репликата. Почти беше стигнал изходната табела на градчето, но се спря, за да помисли. Искаше да си тръгне с апломб, както в театъра.

– Хей, Игоре, граф на Приднестровието, как позна коя е любимата ми пиеса? – отнякъде се чу тънък женски глас, който премина в нежен смях.

Игор се стресна и се огледа. По улицата нямаше никого, все пак беше празник, но от къде ли идваше гласът? Беше забравил да погледне точно до себе си, обърна се и очите му широко се отвориха. Тази част на предградията беше застроена предимно с малки къщички, които тихо се бяха сгушили в края на долината. Но къщата, до която Игор неволно беше спрял, беше далеч по-забележителна и откъсната от всички останали. Огромна стена от бял мрамор се издигаше пред него и заобикаляше цялата къща. Тази ограда беше толкова висока, че се издигаше доволно над покривите на съседните къщи, а единственото, което можеше да се забележи отвън, бяха най-високите клони на едно самотно дърво и нищо повече. Това невероятно количество мрамор привличаше много любопитни граждани, но особено силно привлече Игор. Искрящо белият камък беше така елегантно прорязан от тънки черни нишки. Той винаги намираше белия мраморор за много красива алегория на живота – дори и най-праведният човек не е напълно безгрешен.

Много слухове беше чувал за това място. Някои казваха, че вътре живеела фамилията на пенсиониран милиардер, но никой не беше виждал или чувал хора или звуци, които да подкрепят тази теория. До сега.

– Хей, там ли си още? Няма ли да кажеш нещо? – гласът отново се обади и Игор вече беше сигурен, че идва иззад мраморната стена.

– Да тук съм, а ти коя си? – някак притеснено отвърна, а събеседникът му очевидно усети това.

– Графиня Андреевна, хахаха, шегувам се, казвам се Кристина, приятно ми е! – в гласът на това момиче имаше нещо толкова тайнствено, една сладка нотка на увереност, която обаче не беше до край заявена.

– И на мен! Аз съм Игор… Ох! Така де, Евгени! – не беше свикнал да говори на стена, а пък и този нежен глас доста силно го смути.

– Хаха, ще ти казвам Игор! – гласът по детски се засмя – Така и не ми отговори на въпроса, как разбра коя е любимата ми пиеса?

Крайно изненадан, Игор се позабави с отговора си, мислеше какво точно да каже.

– Ами… Аз само тази знам. Единствената, която съм играл в театъра.

– Ехаа, ти си актьор! И то в любимата ми пиеса! – гласът силно се развълнува.

– Ами да, не си ли ме гледала като Игор в театъра? – тук ,,актьорът” малко се възгордя, сякаш не беше заместник на мъртвец, ами звездата на театъра.

– О, не, аз във вашия театър не съм ходила. Всъщност, изобщо не съм ходила на театър… Чета пиеси, понякога гледам по телевизията… – гласът зад стената беше прекъснат от леко подсмърчане, тонът му стана няколко идеи по-тъжен.

– Не си ходила на театър? Та как е възможно? Не, значи още утре отиваме! Ще играят ,,Хамлет”, ще ти хареса, сигурен съм! Разбира се, ако искаш да дойдеш с мен…

– Виж, не си ти проблемът, ако ме питаш даже още сега бих отишла с теб, мечта ми е да гледам постановка на живо. Обаче от тук не мога да изляза… Няма как… – някъде зад стената удари часовник. Три пъти. – Съжалявам, трябва да тръгвам, извинявай за всичко… Забрави ме!

– Чакай, чакай! Какво стана, къде отиде? Кога ще се срещнем отново? – Игор отчаяно викаше, но отговор вече не получи, гласът изчезна някъде навътре в неизвестното.

Той остана още час и половина там, пред стената от бял мрамор. Мислеше и се надяваше, че Кристина ще се върне, че ще разбере защо тя не може да излиза и защо не е ходила на театър. Толкова много искаше да знае. Вече се смрачаваше над малкото градче, а заради огромните планини, които го ограждаха, мракът падаше доста бързо. Игор не смяташе да чака още дълго, но ума му не му даваше покой от любопитство. Накрая стана и реши, че единственият начин да намери отговори, е да ги поиска лице в лице – да намери вратата и да позвъни на звънеца. Да се срещне със загадъчното семейство. Оградената площ беше респектиращо голяма. Игор обиколи веднъж, но не видя врата. Само безкрайна стена от бял мрамор. Обиколи и втори път, а после трети, но така и не можа да намери входа. Такъв просто нямаше. Студени тръпки побиха иначе здравото му тяло. Сега вече беше не само объркан, но и уплашен. Не знаеше какво повече да направи, затова забърза към вкъщи. Така и не стъпи след табелата.

На следващия ден градът отново беше оживен. Семейният празник беше вече отминал и всички бяха излезли навън да се порадват на снега и на новите си подаръци, децата шумно се забавляваха, а смехът им се чуваше чак отвъд долината. Духът на Коледа беше жив и по всичко личеше, че щеше живее още дълго време сред тези щастливи хора. Тълпи се бяха струпали пред театъра. От плакатите гордо ги гледаше Датският принц. Да играеш ,,Хамлет” на Коледа, що за безумие? Но такъв беше провинциалният театър – играеше се каквото и когато можеше (и най-често се определяше по сумата, събрана от  даренията на любители на културата в града). Със сигурност една история, в която накрая всички умират, не беше особено подходяща за светлия празник Рождество, но хората толкова обичаха да гледат театър, че това изобщо не ги интересуваше.

Едно шушукане из тълпата се предаваше от уста на уста: ,,Къде е Игор?”. Все пак целият град го познаваше. Съгражданите му не помнеха някога да беше пропускал постановка, а какво остава за такова тържествено събитие като днешното. Наближаваше часът, а него все още го нямаше. Уредникът на театър, та даже и неколцина артисти от трупата бяха излязли навън, вперили притеснени погледи в далечината.

– Ами ако си е заминал? Вчера го видях да върви из предградията по главния път. – обади се един от чакащите пред театъра.

– Как ще е заминал! Къде ще отиде? Пеша до никъде няма да стигне, жива душа няма на километри след табелата. Ще се изгуби в планината, ще измръзне! Не, Игор не е такъв човек, няма да рискува живота си. – отговори друг от тези гласове.

– Че неговото живот ли е? – тихо въздъхна трети глас. – Горкичкият, как може да се роди с такъв лош късмет…

Звънецът на театъра изсвири своята мелодия. Време беше, спектакълът щеше да започне съвсем скоро. Хората се разбързаха да влизат и скоро на улицата стана пусто. Дори старият пазач не седеше на поста си. Той също влезе да наблюдава пиесата. Навън задуха лек ветрец, грабваше по няколко снежинки от преспите по тротоара и ги завихряше. После те падаха и се стелеха по паважа, тихо и нежно. А малко по далеч, на един затрупан от сняг дънер, малко сиво мишле се беше изправило на задните си лапички. Душеше въздуха, мустачките му леко потрепваха при всеки нов лек порив на вятъра. Тогава то внезапно слезе от дънера и пое надолу по улицата. Ситните му стъпчици оставяха миниатюрни следи в снега. Но както неочаквано бързо си проправяше път през преспите из крайните квартали, така изведнъж се спря и започна енергично да копае надолу в земята. Беше видяло това, което хората не забелязаха, докато бързаха за представлението. Стената от бял мрамор се издигаше още по-величествено пред малкото животинче. Но тя вече не беше същата. Кални стъпки се редуваха нагоре по нея, чак до самия й връх. Следите се бяха просмукали в цепнатините на мрамора и замърсяваха бялата му красота.

Не след дълго земята от другата страна леко започна да се повдига. Изтощителният труд на мишлето беше дал резултат и неговите лапички се подадоха над снега, последвани от главичката и треперещото му телце. Намираше се на най-мистериозното място в града, толкова силно обвито в слухове и суеверия, че въздухът вътре беше тежък за дишане. До оградата беше оставено дебело въже, завършващо с метална кука. То все още не беше покрито със сняг, а на места личаха следи от износване. Животинчето смело навлезе в тази крайно враждебна територия, а пред очите му се разкриваше призрачна гледка. В центъра на двора се издигаше модернистична двуетажна вила, цялата облицована в лъскав черен мрамор. Виждаха се и няколко светлосиви жилки, прорязващи черния камък, но въпреки това сградата по нищо не приличаше на бялата мраморна стена, която я ограждаше. Тя стряскащо силно доминираше вътрешния пейзаж. Изпъкваше на фона на заснежения двор. А на няколко метра от нея, издигащо се на върха на едно малко хълмче, стоеше дървото, чиито най-високи клони се виждаха от улицата. Един гигантски дъб. Без листа. Без живот.

Зад потъмнените стъкла на първия етаж на вилата мъждукаха светлини. Това обаче не бяха обикновените коледни лампички, които осветяваше по подобен начин повечето домове в градчето. На това място имаше сняг, но нямаше Коледа. Изолацията му от външния свят беше непробиваема. Дори коледният дух не смееше да стъпи тук. Мислеше, че присъствието му би било излишно зад красивата бяла мраморна стена, която можеше да огражда само едно царство на съвършената хармония.

А през тъмното стъкло, мишлето забеляза две човешки сенки. Една врата от същия онзи черен мрамор стоеше леко открехната и то се възползва от шанса да надникне вътре. Това което видя обаче го прикова в ужас. На махагоновия паркет беше клекнала млада жена. Главата й – наведена надолу, а дългите й меденоруси коси нежно се спускаха по бледото лице на мъж, лежащ в скута й. Тъмна кръв и сълзи се сливаха и рукваха по пода на тънки поточета. В това бяло като платно лице, животинчето разпозна своят спасител, видя Игор. Но само на няколко метра от двамата клетници лежеше още един труп. Този мъж беше видимо по-стар, плешив и с дълга черна брада. Той имаше два ножа – един в дясната му ръка, от острието на който бавно капеше рубиненочервена кръв и втори, дълбоко забит в гърдите му. Стопанинът на къщата. Това беше неговият начин да не позволи на чужденеца от външния свят да наруши зловещата хармония в дома му.

Момичето внезапно извика силно, притисна силно в обятията си безжизненото тяло на Игор, целуна челото му, стана и побягна навън, като едва не настъпа малкото сиво мишле, наблюдаващо вкочанено този Хамлетов ужас. А младата девойка не се спря за миг, тя бягаше като луда из двора, без посока, викайки. Накрая се отправи към големия стар дъб на хълма, облегна се на дебелия му ствол и заплака… Сякаш всеки отронен от това дърво лист през годините е бил кинжал в сърцето й. Тя гледаше право към залеза над мраморната стена. Слънцето кървеше, докато разтваряше земята за собствената си гибел. Около мястото, където сега седеше, бяха наредени черно-бели портрети в стари позлатени рамки, а на всеки от тях беше сложена по една черна лента. Там беше и майка й. Отдавна се случи, но Кристина беше до нея тогава… Кръвта беше попила в кожата й и се беше вляла в нейната. Затова и споменът остана. Защото всеки път, когато тази капка майчина кръв преминаваше през сърцето на Кристина, то претръпваше, както едно време шумоляха листата, високо в клоните на вековния дъб. Дървото криеше ужасяваща тайна. То знаеше какво ще последва… Случвало се беше и преди… С всеки един от това семейство. Чу се единствено един пронизващ вик. Текна кръв. Корените на дървото отново я поеха жадно в себе си. Дъбът вече се бе превърнал в едно истинско родово дърво, пазещо в себе си толкова много изгубени души. Около него имаше само сняг и болка.

А колко много му се искаше да беше една обикновена коледна елха!