,,В тишината на всяка самота има поне един шум. Космически шум. Този, който отеква, докато си спомняш, разсъждаваш или просто си почиваш. И понеже умът никога не спира да работи, в главите ни постоянно е шумно. Как тогава се очаква да се концентрирам като това неспирно дразнение не ми дава минута покой? Ето, най-накрая реших, че моментът е дошъл и седнах на бюрото с писалка в ръка, за да преборя шума.”

В стаята беше само той. А така започваше неговото писмо, макар и още недописано, но с голяма вероятност да бъде написано скоро. Навън беше пълен мрак. Само от неговия прозорец все още светеше по това време на нощта и придаваше на целия блок някакъв сръхестествен вид, сякаш беше митичен гигантски циклоп, бродещ из работническите квартали. Той се казваше Иво. Не блокът, а онова двадесетгодишно момче, което беше залегнало над бюрото и отчаяно се опитваше да продължи с писането си. Какво пък можеше да е толкова важно, че да не можеше да се отложи? Нали все пак старите и умни хора са казали: ,,утрото е по-мъдро от вечерта”?

Само че Иво нито беше достатъчно възрастен, нито беше прочел достатъчно от книгите на тези мъдреци, за да живее според техните правила. Той искаше да напише писмо до своята любима. Едно доста клиширано и, честно да ви кажа, крайно ненужно престараване, особено в наши дни. Едно писмо си има цел, която никое електронно съобщение не може да предаде по същия душевен начин. А Иво цел нямаше, по-точно казано – работа си нямаше. От скука реши да стане хем романтик, хем писател. И всъщност беше едно доста добро начало! Даже за миг се замисли и го хвана яд, че е използвал тези красиви думи за едно обикновено писмо, а не за начало на разказ, кой знае, може би и на роман? Започна да мисли в тази посока. Дали пък не беше по-добре да не се занимава с дреболии, а направо да започне да пише книги? Време имаше, мастило имаше, хартия имаше. Вярно, талант и опит нямаше, но си каза: ,,какво пък толкова, все ще го компенсирам някак”. Умът му започна да витае из представи за бъдеща слава. Вече се виждаше на корицата на първата си книга, на литературно турне из страната и най-вече в очите на жадните за красотата на думите му красиви и интелигентни фенки.

Беше забравил любимата си. Пак този проклет космически шум го разсея и отклони от задачата му. Беше станало наистина много късно. Обаче съвестта на Иво го глождеше и не му даваше да заспи преди да е написал писмото. Вече бяха изминали два месеца, откакто той замина. Хиляди километри сега го деляха от неговото момиче, Карина, която той безусловно обичаше. Поне до преди два месеца. Има два типа двойки: такива, при които любовта обезсмисля разстоянието и други, при които разстоянието обезсмисля любовта. Иво и Карина бяха от втория вид, но все още не го бяха осъзнали. В началото много си липсваха, всеки ден се чуваха и си разказваха как е минал денят им в най-малки продробности. С течение на времето, той вече рядко я търсеше, а тя също сякаш се беше примирила. В редките случаи, когато все пак се чуваха или пък си разменяха по някое друго съобщение, нейните отговори винаги бяха кратки, шаблонни и вече не носеха този пламък, който сгряваше душата на Иво в студените нощи, когато парното в квартирата му не работеше.

Но той продължаваше да се бори срещу себе си и да опитва да си докаже, че още беше влюбен в нея. Имаше една основна разлика между Карина и всички останали момичета в живота му. Тя беше на друго ниво. Тя си струваше. Хората ѝ се възхищаваха, а когато беше с нея, се възхищаваха и на Иво. Той се чувстваше невероятно горд с нея и всеки път, когато през ума му минеше мисълта за раздяла, веднага си припомняше как всички негови приятели не можеха да отлепят очи от момичето му и измисляха какви ли не оправдания, за да не водят своите приятелки на съвместните им събирания. Иво много се гордееше, че тя беше с него, защото той не беше някакъв красавец, но вярваше, че щом го е харесала, значи има нещо специално в него. Карина сриваше чуждите самочувствия и правеше дори популярните момичета да изглеждат посредствени. Тя беше неговият инструмент за превъзходство.

Иво леко се смути от последната мисъл…

***

Няколко хиляди километра по на юг, в същата тази нощ, по същото това време, никой не спеше. В центъра на един прекрасен град веселбата тепърва започваше. Всякакви хора се бяха събрали да празнуват, не знаеха какво, но празнуваха. Силна музика се носеше по площадите, от ресторантите, от баровете и нощните клубове. А в централния парк, цял осветен от примигващи цветни лампички, компании от млади хора бяха насядали по тревата с по бутилка в ръка. Всяка такава група образуваше кръг около малка тонколона и така хем пречеше на звука от останалите да се смеси с избраната от тях музика, хем им беше лесно да се гледат право в очите, да си разказват забавни истории и да пият с повод или без.

– ,,Как е Иво? Харесва ли му новото място?” – чу се любопитен глас в една от компаниите. Явно някой беше нарушил кръга и звукът необезспокоявано пътуваше.

– ,,Добре е, все пак това му беше мечта от малък.” – една елегантна фигура се приближи, взе бутилка сайдер и седна в кръга, запълвайки отворилото се място.

– ,,А ти щастлива ли си?” – обади се същият този глас и отекна като картечен изстрел. Групата замлъкна, всички впериха очи в току-що седналото при тях момиче.

В отговор се чу лек смях и една красива усмивка отрази примигващите светлини, изтъквайки своето съвършенство. Момичето хвърли кратък унищожителен поглед към провокатора – един полупиян младеж, който седеше точно срещу нея. После отново се разсмя.

– ,,Глупак си ти, Димитре!” – отсече пренебрежително. – ,,Аз и да не бях щастлива, точно към теб нямаше да се обърна за съвет, нали знаеш?”

Цялата група се разсмя. Не беше тайна, че Димитър от край време правеше всичко по силите си да се добере до най-впечатляващото момиче в града – Карина. Те бяха в един клас в гимназията, а сега учеха в един и същи университет. Говореше се, че платил известна сума пари на нейна приятелка, за да му каже къде Карина ще кандидатства и той да я последва. Жертвоготовен беше Димитър, но беше твърде примитивен. Момиче като нея беше пределно наясно какво представлява в очите на другите и с поведението си винаги даваше да се разбере, че тя е много над тях. Правеше го по един елегантен и в същото време брутален начин, който интригуваше, очароваше всички и ѝ беше изградил почти божествен статус в обществото.

– ,,Още си чакам книгата, да не я е изгубил пощальона?” – закачливо вметна Димитър и намигна крайно просташки. – ,,Само да го видя и ще го пребия на място!”

– ,,Ама ти май наистина много си вярваш?’’ – Карина едва се сдържаше да не изпадне в бурен смях при вида на този напълно лишен от класа неин ухажор. Групата също.

– ,,Я разкажи, наистина, ти защо им пращаш книги на всичките?” – обади се друг любопитен глас. – ,,Аз така и не схванаха идеята, но вече половината момичета в града те копират…”

– ,,А, голяма новина! И на коя точно й се получи?” – отвърна Карина с насмешка. – ,,По-добър вариант е от вдигането на скандали, не е ли така? На всеки бивш изпращам книга по пощата, за да ме запомни. И да запомни грешките си. Помагам им, така да се каже, хаха. Ако получиш книга, вече знаеш, че няма смисъл да ме търсиш. Вливам всичките си чувства към човека в тази книга и когато му я изпратя, изпращам и чувствата си надалече. В мига, в който книгата напусне ръцете и живота ми, същото се случва и с него. Някои ги наричат ,,смъртни присъди по пощата’’, но далеч не е така, просто това е начинът ми да се откъсна. Също така винаги изпращам класики, защото мъжете правите все едни и същи грешки… Но никога не издавам какво на кого съм подарила на раздяла – това е твърде интимно послание, показва наяве всички недостатъци, просто твърде добре опознавам хората и твърде точно после уцелвам правилната книга.’’

Доскоро шумната и весела компания сега мълчеше. Всички слушаха и дори музиката от тонколонката заглъхна, за да не пропуснат другите да чуят въздишката на Карина. Тя погледна за миг надолу, но бързо се осъзна и отново вдигна глава, с поглед право към Димитър.

– ,,Аз съм си такава. Всичко или нищо. Не желая лошо никому, затова дори и да ме наранят, просто изпращам едно красиво послание. Седни, прочети, помисли… И така те разбират грешките си в един момент, поне така се надявам, после стават по-внимателни и вече по друг начин се отнасят със следващото момиче. Радва ме мисълта, че до някаква степен предотвратявам бъдеща болка. Посланието зад всяка книга е забавна мистерия, не мислите ли, хаха? Не знам, аз просто виждам някаква красота във всичко това. Придавам съвсем нов смисъл на простия жест да подариш книга. В крайна сметка, дори и всички вече да започнаха да ме копират, никоя от тях няма да бъде мен. Бившата ти приятелка и тя беше от тези момичета май? Те го правят насила, защото сега стана модерно. Получавал си книга от нея, сигурна съм, но различно ще се чувстваш, ако получиш книга от мен, нали, Митко?”

Димитър не смееше да каже и дума. Цялата компания мълчеше стъписана. А Карина само ги поглеждаше от време на време, сякаш нищо не се беше случило, със същото това вечно сияйно излъчване. По лицето й не се четеше дълбока емоция, по-скоро изглеждаше, че се забавлява от техния ступор. Можеше да продължи и цяла нощ да ги кара да я гледат в страхопочитание, но беше канена и на други места. Отпи глътка от сайдера, оставяйки червен отпечатък от устните си върху ръба на бутилката, постави я внимателно на земята, стана, махна за довиждане. Думите ѝ продължиха да отекват в кръга на компанията дълго след като си замина.

***

,,Липваш ми. Реших, че трябва да се изразявам в прости изречения. Иначе космическия шум твърде рязко отнася мислите ми и те все недочакват да бъдат написани. Много работа имах в последните седмици. Много работа. Не се обаждах, знам, но заделях време да пиша това писмо. Ето го, вече почти три страници стана, дано ти хареса. Липсваш ми. Скоро ще си дойда. Пак ще им покажем кой къде е! Онзи идиот Димитър още ли се пробва? Кажи му най-после в очите, че за нищо не става. Колко пъти си ми говорила как го презираш? Просто му го кажи, съсипи го! Ще спре, повярвай ми. Такъв шок трудно се преживява. Пиши ми как е реагирал!

Поздрави, Иво!”

След почти две седмици отлагане или ,,лутане из космическия шум”, както той обичаше да го нарича по възвишен начин, Иво най-накрая беше завършил писмото си. Със самочувствие излезе, погледна сутрешното слънце, и се запъти към пощата. Северният климат не му понасяше много добре, той винаги излизаше с поне два ката дрехи и дебело палто, дори и в сравнително топлите дни като този. Искаше да бъде подготвен за всякакви изненади. След кратка разходка, малко изпотен, Иво достигна целта си. Внимателно бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади писмото, макар и още неизпратено, но с голяма вероятност да бъде изпратено скоро. Огледа го хубаво от всички страни, де не би да се беше разляло мастило по някой от ръбовете. Само перфектното писмо беше достойно за перфектно момиче като Карина. Отдъхна си, като видя, че всичко е наред, нямаше нужда да го пренаписва. Сгъна страниците и ги пъхна в плик, после отиде на касата, за да купи марки и до го изпрати.

– ,,Охо, господине, та Вие имате пакет тук при нас!” – възкликна касиерката, когато видя името му като подател на плика. – ,,От два дена се чудим с колежките какво да го правим, няма точен адрес, само име!” – възрастната жена се засмя в опит да покаже какво облекчение й е донесла тази щастлива случайност. Едва ли много я интересуваше, но така беше прието по тези места.

Иво крайно много се изненада. Вярно, той на никого не беше казвал адреса си, но пък кой ще знае дори името му тук? Не чака много дълго, касиерката скоро се върна, носеща малък колет.

– ,,Разпишете се тук и тук!” – жената подаде пратката и се обърна да търси марки за писмото.

Иво дори не се разписа, безмълвно взе пакета, като побърза да го разопакова още на гишето. Не погледна даже кой е подателят. Колетът беше прилежно опакован, а съдържанието вътре беше завито в няколко слоя фолио и червена опаковъчна хартия. Продължи да разопакова, докато най-после достигна до последният слой. Бавно разлисти…

Беше книга. Достоевски. ,,Идиот”. И един красив отпечатък от яркочервено червило на корицата. 

– ,,Господине, за къде ще изпращаме?” – попита възрастната жена, обръщайки се с две рула марки в ръцете си.

Ала Иво вече го нямаше. Писмото беше изчезнало също. От колета нямаше и следа.

– ,,Проклет космически шум, пак ме разсея!” – проклинаше тихо касиерката, докато се връщаше да довърши описването на новопристигналите пратки.