,,Помощ!” – някой в комина извика.

В стаята беше тъмно и тихо. Самотният вик направи своеобразна обиколка на просторната дневна, размърда леко листата на саксийните цветя, поигра си със звуците на кристалните чаши по етажерките и тъкмо щеше да издуха праха от малката масичка в средата, когато беше погълнат от старинната тапицерия на меката мебел.

Детски глас беше първият звук, позволил си да наруши настъпилата тишина. ,,Ники, това е Дядо Коледа!” – прошепна тихичко тънкото гласче. Две малки момченца с не повече от година разлика помежду си бяха клекнали скришом зад стар, поизтъркан фотьойл. Умората беше изписана на лицата им. Личеше си, че цяла нощ бяха чакали да видят как добрият старец най-накрая ще донесе така нетърпеливо очакваните подаръци. След няколко минути, прекарани в тишина, двете деца събраха смелост и се подадоха от скривалището си. Докато бавно си проправяха път към източника на звука, те на няколко пъти се препъваха в тъмнината, което ясно издаде присъствието им за човека в комина.

,,Има ли някого там долу?” – гласът на мъжа в комина придоби леко уплашен тембър.

,,Не се плаши, идваме да ти помогнем, ей сега!” – пискливо, но мило отговори по-малкото от двете деца. В стаята беше твърде тъмно, а в комина – още повече. Затова и опитите им да се проврат и да видят с очите си дългоочаквания гост бяха безуспешни. Христо, по-големият брат на Ники, зае замислена поза, която наскоро беше видял по телевизията, в опит да примами решението на проблема само да дойде в главата му. Сякаш от нищото, Ники пък протегна високо ръката си и посочи нагоре към покрива. Христо леко се подразни, озадачен как добрата идея хрумна на братчето му без дори да беше заело мъдрата поза. Навън луната нежно обгръщаше града в сребърните си оттенъци. За времето, нужно да се изядат бисквитките, които те взеха от масата, братчетата бързо преминаха през втория етаж на къщата и си проправиха път навън през таванския прозорец. Хладината на зимната вечер ги накара да се позабързат и след няколко крачки те вече бяха стигнали комина. Там завариха два стърчащи крака, облечени в широки черни панталони и големи ботуши. Христо показа знак на Ники, двамата хванаха по един крак и започнаха с все сила да дърпат. Мъжът не помръдна, беше здраво заклещен.

,,Защо не повикаме помощ?” – въздъхна Ники след последния си напън и пусна поверения му крак. Много скоро след това, двамата вече се бяха разделили в търсене на подкрепление. Те събудиха родителите си, после и квартала, позвъниха на приятели, после и на пожарната. Винаги с един и същи призив: ,,Спасете Дядо Коледа!”. Слухът за бедата се разнесе мълниеносно из доскоро дълбоко заспалия град. Всички новинарски емисии струпаха техниката си пред скромната къща, журналисти и оператори трепетно се подготвяха за ексклузивно интервю с добрия старец, каква нощ само! Като че ли целият град се беше побрал в дворчето и тясната уличка отпред, децата в тълпата се усмихваха и нетърпеливо подскачаха, възрастните с не по-малко любопитство присвиваха очи в опит да видят какво се случва горе на покрива.

А там, пожарникарите се бяха изкачили по преносима стълба и заедно с местни доброволци провеждаха сложна спасителна операция за важния гост. Те започнаха да махат тухли от стените на комина докато не стана възможно лесното издърпване на заклещилия се мъж. Долу, тълпата виждаше само сянка – първо едно доста пълно тяло се показа от комина, а в последствие и глава със стелеща се надолу гъста брада. Хората се разбушуваха, море от все по-силни радостни възгласи посрещна излизането на мъжа от комина и първите му стъпки по покрива.

Отгоре, спасеният се обърна първо към спасителната дружина: ,,Благодаря ви, мили хора! Тъкмо почиствах комина, пък взех, че се подхлъзнах и заседнах… Съжалявам, че ви причиних толкова неудобства…

И да, наистина, той беше просто един коминочистач. Мъжът се обърна към събралата се тълпа и мощните прожектори на снимачните екипи го осветиха, разкривайки истинската му самоличност. Съвсем обикновен, малко изсъхнал и позастарял човек, целият изцапан в сажди. Всички бяха шокирани, никой не вярваше на очите си. Много от събралите се бяха гневни за пропиляното време, докато други просто бяха разочаровани и тихо се разотидоха. Репортерите изключиха камерите и събраха екипировката си без дори да попитат странника дали е добре. Същото направиха и от спасителната бригада, която на слизане взе стълбата със себе си. Последните, останали на мястото, бяха двете момчета на покрива. Те се взираха в мъжа, когото току-що бяха спасили, все още невярващи и неможещи да осъзнаят какво се беше случило.

,,Ники! Това е било номер! Дядо Коледа ни е подмамил да дойдем горе на покрива, а сега оставя подаръците ни долу под елхата! Хайде, бързо да вървим!” – момчетата побягнаха и се шмугнаха отново в къщата през таванския прозорец. Повече не се върнаха.

Тълпата се беше разотишла. Улиците бяха пусти. Само лекият бриз подмяташе снежинките в нежния танц на коледния снеговалеж. Човекът, който излезе от комина, все още стоеше сам, изоставен на покрива на къщата. Той изглеждаше прекършен от ненадейната популярност, която придоби и загуби в рамките на само няколко секунди. Той беше посветил живота си да помага именно на тези хора като почистваше комините им тихомълком в прикритието на нощта. Дори на Коледа. Но защо? Те не се интересуваха от него, скромния малък човек, който се грижеше за тяхното добруване като помагаше поне в тази черна и мъчна работа. Те биха предпочели да се отпуснат в комфорта на уютните си домове, запленени от измислени чудеса.

Един до болка неидеализиран човек стоеше самотен на покрива в малките часове на най-светлия семеен празник. Треперейки в студа, той гледаше в далечината, чакаше и се надяваше някой да се върне и да му подаде ръка да слезе. Дали това някога ще се случи? Дали този някой ще бъдеш ти?