,,Ден последен”. Две думи останаха на черната дъска дълго след биенето на последния звънец. И макар скърцането на белия тебешир да огласи целия коридор, никой не дойде да ме спре. Бяха твърде заети да празнуват. Не че и аз не се радвах, напротив, но на мен усмивките са ми чужди. Просто изрязах и захвърлих във водовъртежа на миналото една глава от живота си. И започнах нова. Сякаш чиста тетрадка се беше отворила пред мен и нетърпеливо чакаше да я запълня с думи. Но не става толкова лесно. За да се изразиш, първо трябва да се заслушаш и да почувстваш, задължително трябва да избереш точните думи за твоята история. Защото тетрадката ти не е безгранична. Човек се познава не по думите, не по делата, а по подбора си.

Ти нямаше да ме познаеш, ако се познавахме от преди.

С тази свобода пред себе си, дълго размишлявах какъв живот да изградя сега. Трудно е, когато над теб няма никого. Когато искаш наистина сам да създадеш мястото си в света, без да следваш отминали и настоящи образци. Вървях по коридора, унесен в мисли за бъдещето, докато всички си припомняха миналото. Чуваше се веселието им, звънки смехове, примесени с ,,а помниш ли онзи път, когато…”. Тълпа от хора. Мъгла от спомени. Проправяйки си път с лакти сред множеството, усещах как разсичах тoзи гъст облак. Всичко, което ме свързваше с това място, изчезна от погледа ми щом стигнах изхода.

Много скоро ще бъда друг, ти ще ме помниш ли?

И точно в този момент, изведнъж, аз осъзнах призванието си! Явно просто трябваше да прекрача за последно училищния праг и сам животът, виждайки една нова душа да се скита из него, ми подшушна какво трябваше да направя. А колко просто беше само! И логично! Исках да живея красиво. Очите ми се радваха на красивото, бяха способни не само да оценят външната красота, но и да проникнат дълбоко в същността на човека срещу мен. На вътрешната прелест аз отвръщах с усмивка. Хората не осъзнаваха, но всеки път, когато им се усмихнех, аз правех най-големия възможен комплимент. Жалко, че напоследък почти не ми се случваше. Месеци изминаха от онзи последен учебен ден и вече изпитвах близо до пагубен недостиг на щастие. Животът ми не беше красив. И хората в него също не бяха.

Аз ли съм виновен, че не се запознахме по-рано?

Представи си сега: натоварена гара (от влакове, не от хора), острия звук на спирачки, триещи се в железните релси, жуженето на тока по жиците и въздишката на поредния машинист, тръгващ на дълъг път, знаейки, че никой не го чака с нетърпение да се върне у дома. Там бях и аз, едва ли ще си ме представиш точно. Няма и нужда, представи си себе си. Красота. Усмихнах ти се за момент. Но ти си тук само, за да ме изпратиш. Сещаш се как с нежелание се качих в ръждясалия вагон и кой знае дали това изобщо беше правилният влак и дали щях да се върна вкъщи навреме за вечеря. Нямаше особено значение.

В нощните влакове ще откриеш различните хора. Тях денем ги няма. Светлината ги озарява някак прекалено силно, а тогава твърде много очи ги ругаят.  Чудо са тези късни пътешествия. Как един локомотив тласка толкова различни хора в една и съща посока…

Докато не спре. И действително, влакът спря. Внезапно, оглушително шумно и неочаквано. Наоколо не се виждаше гара. Светлините на крайните квартали мъждукаха, а едно мърляво бездомно куче кръстосваше улицата, успоредна на релсите. Явно и то се чувстваше различно.

Във вагона настана тиха паника. Четеше се в очите на моите спътници. Погледи бясно се стрелкаха във всички посоки, а телата им, сякаш заковани за неудобните седалки, дори не потрепваха. Пронизващо скърцане разцепи тишината и ръждясалата врата между вагоните се отвори. Една видимо разтревожена жена в железничарска униформа връхлетя в салона ни. Очевидно отдавна преминала пенсионната възраст, тя също беше един от тези хора по нощните влакове, за които животът е една безкрайна борба за оцеляване. С бърза стъпка подмина няколко половината вагон и се спря точно в средата, сякаш го беше тренила всяка нощ, откакто е започнала работата си. Не бих се изненадал да е така. Изправи стойката си, огледа обстойно втренчените в нея пътници, пое дълбоко въздух и проговори със същия този тембър, който звучи от мегафоните по гарите:

-,,Уважаеми пътници, възникна проблем в машинното отделение, поради което се налага да преустановим движение за неопределен засега период от време. Поднасям искрени извинения от името на железопътната компания. Съветите към пътниците на този етап са да напуснете композицията и да се ориентирате към първата автобусна спирка надолу по улицата, откъдето ще можете да се прекачите на изпратения безплатен автобус до крайната дестинация на този влак. Благодаря за вниманието и лек път!”

След безупречната декламация на наизустеното съобщение за авария, кондукторката чевръсто се обърна и продължи пътя си към следващия вагон в редицата и отново звукът на скърцащи стари врати опъна до предела нервите на обърканите пътници. Те не смееха да помръднат и продължаваха да стрелкат погледи в пространството, очаквайки все някой друг да направи първата

крачка.

Омръзна ми. Станах. Цял куп притеснени и несигурни очи се впериха в мен мигновенно. Сензацията на вагона. Е, поне някой най-после ме забелязваше. Моята публика от изстрадали души и ненамерили място в света хора безмълвно ме провъчгласи за лидер на кризисната ситуация и очакваше следващия ми ход. Твърде дълго вече пътувах, не ми се губеше повече време в наслада от новата слава. Бавно закрачих по коридора към една от вратите, отворих я и скочих долу на релсите. Наоколо беше толкова тихо. В глухите предградия вечер всичко замира, само звездите по небето изгряват, една по една отмерващи по грам надежда за бездомниците, които се взираха в тях цяла нощ. Лекият дъх на окосена трева и дървени въглища подразни носа ми и ме върна в релността. Има само едно място, на което сега трябваше да бъда – на автобусната спирка.

А тя не беше далече, повървях едва няколко крачки и вече в далечината виждах силуетите на чакащите. Явно другите вагони се бяха изпразнили далеч преди нашия. Странно, че всички стояха в мълчание. След още дузина крачки пристигнах, подпрях се на студения железен навес на спирката, малко встрани от тълпата, погледнах назад към пътя и зачаках и аз автобуса.

Ето го, идва! По това време жива душа няма на пътя, така че приближаващите блеснали фарове значително повдигнаха настроението на всички ни. Никога преди не съм бил по-щастлив да видя автобус. Вярно, не беше от новите, не беше и много голям, но пък и никой не очакваше друго от железопътната компания. Спря бавно пред насъбралите се нетърпеливи пътници, изпусна силна струя сгъстен въздух и най-накрая отвори вратите. Свалих крака си от ламаринената преграда на навеса, време беше да се връщам вкъщи.

Знаеш ли какъв е проблемът в това да страниш от тълпата? Сега ще ти обясня. Ще дойде една нощ като тази, в която спокойно ще си почиваш, докато всички се редят на опашка. Уверен и безгрижен ще станеш, когато дойде твоят ред най-накрая, последен, но пък добре отпочинал. Да, само че автобусът ще се окаже с място за един по-малко и този един ще си ти, както аз останах пред вратите на претъпкания авариен автобус. Последен сред последните, жалка история. Опитах някак да се притисна нвътре, ала вратата ме удряше всеки път, щом шофьорът опитваше да я затвори. Очевидно беше кой е излишният.

Слязох, провикнах се към шофьора през тълпата пътници, а той ми отвърна, че след около половин час от тук щял да мине редовният междуградски автобус, който по това време винаги бил празен и с радост щял да ме откара безплатно до следващата гара. С неохота отстъпих и се върнах под навеса на спирката.

Твърде много време премина в чакане (тук иронията в живота ми ме удари). Втори шанс. Ето, пристига. Този път далеч по-бързо застанах на бордюра и дори започнах да махам на шофьора, за да ме зебележи. Автобусът спря и следвайки същия свещен ритуал, отвори вратите си, но този път място имаше за пътници от още поне два аварирали влака. Постарах се да се усмихна и да благодаря като се качих, макар че изтощението и нервите едва ли са помогнали тези жестове да изглеждат искрени. Огледах се къде да седна и с изненада видях, че не бях сам. На един от по-задните редове, до прозореца, имаше човек, макар и лицето му да не се виждаше, само тъмната му коса отразяваше светлините по тавана и блестеше доста забележително.

Стана ми интересно кой друг ще пътува посред нощ с този автобус и реших да проверя, проправих си път по алеята между седалките и седнах на отсрещния ред на спътника ми. Престорих се, че не съм забелязал присъствието му и се заех да отговоря на няколко съобщения в телефона ми, а автобусът вече препускаше по шосето из пустия квартал.

Страдам от изключително високи нива на концентрация все в грешните посоки. Фиксирам се в някого и така мога в главата си с часове да си фантазирам живота му, да симулирам красиви ситуации и всичко останало друго, но не и по същество да се хвана на разбера истината за човека. Затова чак след около петнадесет минути за пръв път отлепих погледа си от телефона и по най-скришния начин опитах да зърна кой седи на отсрещния ред. Всички възможни сценарии бяха вече минали през ума ми, проверени, подготвени.

Всички без един. Истината.

Има нещо особено красиво в опитите да се прикрие красотата, но истинска ли е, тя сама се издава. Каква работа имаше такова момиче в среднощния автобус и то облечено в обикновен черен анцуг и розов суичър, поне с размер по-голям от точния (а може би просто фигурата й беше твърде изящна за тези дрехи?). Нищо от облеклото й обаче не можеше да скрие лицето й, а то излъчваше такова непринудено и естествено сияние, което и най-скъпата козметика не би могла да създаде. Светлината от екрана на телефона, в който гледаше, допълнително караше острите черти на лицето й да изпъкват. Усмихваше се наглед безпричинно, просто гледаше надолу и нещо там на екрана я правеше щастлива…

Усетих се, че я наблюдавах вече твърде дълго и не особено добре прикрито.

Върнах се към своите мисли, но те вече се бяха разпиляли из всичките краища на ума ми, подскачаха, сменяха се, идваха и после без никакво предупреждение просто изчезваха. Та аз дори не харесвах тъмнокоси?! Както всичко в живота ми, така и вкусовете ми винаги бяха ясно очертани, място за изключения там нямаше, много по-лесно се живее в строги и предвидими граници. Да, но сега дори се прехласвах по кафявите й очи, толкова обикновени и истински… И тъкмо тази мислъл преминаваше, когато за секунда с периферното си зрение забелязах, че и тя погледна към мен!

– Какво ли не бих дал да разбера какво си мисли тя сега…

,,Какво ли не бих дала да разбера какво си мисли той сега…”

– Може би просто трябва да кажа ,,здравей”? Сами сме, никой няма да пречи…

,,Точно днес ли трябваше… След тренировка, потна, уморена, на нищо не приличам!”

– Толкова красиво момиче не може да е само. Пише си с приятеля си и затова се усмихва толкова на

телефона…

,,Марина, престани де, знам, че трябва да го заговоря, ако ми го напишеш още пет пъти няма по-бързо да се реша…”

– Не мога, тя е твърде много над нивото ми, сигурно само ще ми се изсмее, поредният нахалник…

,,Ами ако не ме харесва? Просто ще ми се подиграва, поредната наивна глупачка…”

– Добре, ако слезе на моята спирка, ще я заговоря, обещавам (на кого?!?).

,,Добре, Марина, ако слезе на моята спирка, ще го заговоря, обещавам!”

,,Пристигнахме! Последна спирка, моля всички да слязат!” – дрезгавият глас на шофьора прекъсна мислите ми. Толкова бързо ли мина времето? Мислех си, че все ще има и други спирки по пътя, ръцете ми леко се разтрепереха. Това беше. Сега или никога.

Двамата станахме от местата си почти едновременно и се погледнахме право в очите за първи път. Господи, каква красота! Усмихнах се, не беше ли достатъчно? Даже и не усетих кога инстинктивно съм направил жест да й отстъпя да слезе първа. Проклети маниери, сега навън ли трябваше да я заговоря? Вървеше пред мен, през вратата и ето ни на тротоара пред блока ми и само на няколко метра от гарата с нощните влакове. Време разделно. Тя тръгна наляво към гарата, а аз надясно към входа ми. Симетрична, красива раздяла. Обърнах се за момент, погледах как се отдалечава. Тя не погледна назад, а може би вече беше, но аз не се бях обърнал навреме…

Дано ме помниш, както и аз теб.

Отиде си, но нямаше значение. Бях щастлив, бях открил красотата, голямата липса в монотонния ми живот. С усмивка отворих входната врата. Бях у дома.

Нощта разстилаше гъста мъгла из опустелите улици. Навън беше тихо и дяволски мразовито. А вкъщи, в моята малка таванска стаичка, лежах кротко, затрупан в завивки. Парното не работеше. Беше тъмно. Мъглата отвън бавно нахлуваше вътре, стелеше се по пода и вече почти достигаше ръба на леглото ми. Но чакай малко, аз бях завит през глава, как беше възможно да я виждам? В тъмнината започнаха да се появяват и други образи. Чак сега осъзнах колко безброй много спомени се съдържат дори в един кратък живот като моя. С наслада се къпех в тези моменти, леко треперейки под завивките. Пред мен се редуваха радости, мъки и толкова много чудеса. Мъглата започваше бавно да ги обгръща, затова те побързаха един по един да се изреждат пред погледа ми и да се връщат после обратно.

Последният да затвори очите ми.