И третият шоколад, също както предишните два, леко нагарчаше. За четвърти опит беше твърде късно. И до там приключи, оставяйки настрана пакетчето със сладките (е, поне за такива ги мислеха хората) изкушения. Възмутен, мъжът бавно се изправи от креслото си и пое към задната част на вагона.

А влакът се носеше тихо и дори неочаквано бързо по стария релсов път. Обхождаше планината. Купетата леко се накланяха всеки път, когато композицията завиваше, следвайки извивките на долината. Все едни и същи извисяващи се зъбери, страховито надвиснали, хвърлящи сянка на жадните за светлина слънчогледови насаждения. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта, но все още далеч от красотите на полския залез.

Силует прескочи от вагон в друг. След третият прескок за мъжа това не представляваше никаква емоция. В неговите премерени стъпки нямаше капчица притеснение и уверен, той продължаваше да прескача от вагон във вагон срещу движението. В този обаче изглеждаше пусто. И точно, когато забърза крачка по алеята, смях на младо момиче прекъсна тишината. А после втори! И трети! И всеки от съседно купе. Мъжът леко се стъписа, защото мислеше, че поне в този вагон ще може да бъде сам. ,,Че кой толкова пътува в тези продънени влакове?” – въздъхна и продължи.

Когато стигна до първото купе, от което чу смеха, нямаше как да се сдържи и да не погледне пътниците. За негова изненада пътничката беше само една. Съвсем сама (като изключим, разбира се, слушалките в ушите й и таблетът пред нея). Въпреки че малко от лицето й се виждаше, нямаше как да не разпознае Мартина, талантливата ученичка от випуска, която завърши година преди своите връстници. През своите проблясващи на светлината от прозореца очила, тя се беше загледала в стар, черно-бял комедиен филм, изпъкващ с изтънчен хумор и плавни движения. Мъжът си спомни как навремето я беше завел на кино. О да, паметен момент. И до днес съжаляваше, че той избра филма, защото без да мине и половин час от него, Мартина стана и напусна салона, очевидно недоволна от простоватостта на избора. Но за всичките тези години, той беше използвал тази грешка като основа за развитие и сега се чувстваше много по-готов да я заговори. Едно, две и точно три дълбоки вдишвания му бяха нужни, за да почука на стъклото и да опита да отвори вратата. Беше заключена. А Мартина дори на трепна. Не чу и последвалите, по-силни почуквания по стъклото. Тя умееше да се концентрира напълно в стойностните за нея неща, не допускаше даже минимални тривиални дразнения. Очевидно в това купе нямаше място за самотния пътник.

Леко унил, но все пак обнадежден, той пое към следващото. Поглеждайки с крайчето на окото си през прозорчето, той се смая, спря се и загледа с широко отворени очи. Не можа да повярва, че вижда друга своя бивша съученичка, Стела, звездата на випуска, момичето, в което всеки беше влюбен по онова време. Светлокестенявата й коса и искрящо зелените й очи все още бяха в този пленителен контраст, който не можеше да остави никого безразличен. Тя не откъсна очи от телефона си през цялото това време, а пръстите й пишеха по екрана с невероятна скорост. Единствено спираше да си почине, когато решаваше да се снима за приятелките си… Безупречният й външен вид събуди в него стари желания, позабравени, но не и отихнали. Тя едва ли го помнеше, не обръщаше особено внимание на преследвачите си в гимназията, но мъжът все пак беше уверен, че от тогава много се е променил, припомняйки си скорошните си интензивни тренировки във фитнес залата. Той повдигна перчема си, пое дълбико дъх, за да си придаде по-привлекателен вид и почука на стъклото, натискайки дръжката на вратата. И това купе беше заключено отвътре, а Стела беше твърде заета да търси идеалната светлина за поредната снимка, за да чуе продължилото почукване. Тя го прие просто като шум от движението на железните колела по релсовия път. Явно и тук той не беше нужен.

Объркан, пътникът продължи по пътя си към третото купе и любопитно надникна през прозорчето. Удивлението му този път го накара да се обърне с гръб, да потърка очите си и да си удари няколко превантивни плесника, за да се увери, че не сънува. Видя още едно лице на стара позната. Катерина. Обикновено на вид, но невероятно талантливо момиче, отдало живота си на изкуството, за да радва душите на хората. Още преди да завърши гимназия тя беше написала 3 книги, имаше куп международни награди за творчеството си и не спираше да получава още и още. Както обикновено, тя седеше и пишеше, вероятно нещо весело, съдейки по честите усмивки и леки кискания над тефтера със записки. Тя определено беше човек, способен да създава светове, да живее в тях, но да накара и другите да ги преживеят. Мъжът си спомни как като млад мразеше да чете и никога не разбираше ползата от литературата. Напоследък и това се беше променило в него и той усилено се беше захванал и прочел поне дузина книги като след всяка интересът му към четенето значително нарастваше. Дори беше прочел един неин разказ – ,,В затвора на миналото”, но не беше разбрал напълно финала и реши, че ще е добра тема за разговор. С усмивка на лице почука на стъклото и натисна дръжката. Отново беше заключено. Катерина не вдигна поглед от тефтера. Химикалката неспирно пътуваше по хартията, така както влакът из долината. Рисувайки своя нов и по-добър свят, момичето не обръщаше внимание на реалността, на последвалите нови отчаяни и по-силни почуквания по стъклото. И това купе беше напълно недостъпно.

Третият провал нанесе тежък удар на самотния пътешественик. Изглеждаше, че всички негови представи са били нереални и той все още беше незабележимият, ненужният никому странник. Цял живот живееше в опит да подобри себе си, да докаже на света и на миналото си, че той е жив и ценен. Усилията му понякога прерастваха в перфекционистична лудост, но все пак беше уверен, че беше успял. Е, вече не. Душата му беше разкъсана, а лицето му- безжизнено застинало. Той вече не вървеше с премерена крачка и леки подскоци, а по-скоро се носеше като листо по течението на ручей. Вече нямаше цел и не очакваше с нетърпение следващото купе или вагон – те се превърнаха в безутешна тъмнина за ранената му душа. Вглъбен в себе си той машинално влезе в едно празно купе, заключи вратата и опря главата си на прозореца. Чувстваше само вибрациите на машината и нищо повече. Светът за него спря да съществува.

Във вагона отново настъпи тишина, а залезът започна да обагря с червено-оранжеви лъчи долината. Красотата на полския залез.

Като че ли от нищото, три бързи почуквания огласиха вагона, а стените му трепетно си препредаваха звука, дръзнал да наруши тишината, усилиха го, а после внезапно замря. Последва втора вълна от същия звук. В коридора се мярна строен силует на млада жена. Изненадано, дори слънцето слезе по-ниско до хоризонта, за да освети с лъчите си непознатата фигура, макар по този начин да ускоряваше собственото си изчезване. Светлината погали нежната кожа и острите черти на лицето на младата дама и добави блясък в тъмнорусите й дълги коси. Тя носеше лека лятна рокля на червени цветя, а скромната й усмивка засилваше впечатлението от вродения й чар и невинност. Беше застанала пред едно купе и търпеливо чакаше отговор. Погледът й беше изпълнен с топлина и искрена обич. Очевидно не получавайки ответен жест, тя леко се озадачи, но все пак почука отново в същия жизнерадостен тон. Мълчание…

В лявото й око напираше сълза. Онази ведра усмивка вече не красеше лицето й. Тя извади от джоба си стар, измачкан лист от тетрадка и го разгърна. ,,Тръгни, но никога не ме забравяй. Върни се и пак ще те обичам”. Дълго застоялата се сълза най-после се отрони и капна на избелелия лист, отмивайки старото мастилото от края на второто изречение. Не можеше да стои повече. С много мъка постави листа пред вратата на купето и изчезна някъде напред по коридора.

А пътникът вътре, бледа сянка, опрял глава на стъклото, беше заключил себе си за света. Мъжът остана там, а може би и никога не стана. Защото след третото горчиво сладко за четвърто беше твърде късно.